април 5, 2022
5 април 2022 г. Покрай войната в Украйна имахме възможност да видим и една по-светла страна на човечеството - хора от различен произход, които се обединяват, за да помогнат на нуждаещите се. ASSIST има присъствие в Полша от 2011 г. насам и много от членовете на нашата общност ASSIST са на предната линия на хуманитарната...
Джоана Мартини-Оренович P’11, P’15, координатор за страната
“Ситуацията е много напрегната. Доставих от Украйна много стоки, които да бъдат разпределени между нуждаещите се. Жената, която се грижеше за майка ми, е украинка. Сега тя работи за друго семейство, но сме запазили връзка. Тя преживява много тежко, тъй като синът ѝ, който е работил в полска фабрика в продължение на 2 години, е решил да се върне и да се бие за страната си. Утешавам я, доколкото мога, и се надявам той да оцелее в добро състояние. Това е кошмар за всяка майка.”
***
Лена Новачек, ASSIST ’21, Kingswood Oxford School
“Уча в международно училище в Оксфорд, така че много от приятелите ми са от Украйна и Русия. Някои от тях се забавиха да се върнат след семестриалната ни ваканция, защото беше невъзможно да пътуват. Те няма да се приберат у дома за следващата ваканция, защото няма за какво да се върнат. В нашето училище има хора, чиито бащи са решили да останат в Украйна, за да се бият. Като общност се опитваме да се включим, но очевидно нищо не може да облекчи болката и страха им, причинени от ситуацията. Досега родителите ми в Полша са приели 3 семейства от Украйна. Много хора дойдоха без нищо - без пари, без дрехи, без планове. За тях е много трудно да разберат какво трябва да правят сега.
Имам и приятели, които са били доброволци на полско-украинската граница. Те казват, че не са били подготвени за психическите предизвикателства на тази задача. Помагали са, доколкото са могли, но след три дни са се върнали у дома, защото не са издържали да гледат всички тези трагедии.
Тази война подкопава ценностите, които изграждахме в продължение на години. Толкова е тежко да наблюдаваш случващото се и дори не мога да си представя как трябва да се чувстват хората, които са лично засегнати. Нека се надяваме, че мирът скоро ще победи”.”
***
Ола Жолковска, ASSIST ’16, Wayland Academy
“Никога няма да забравя деня, онзи четвъртък сутринта, когато разбрах за руската атака срещу Украйна. Това, което може да звучи нелепо, е, че разбрах за нея от един мем. От известно време не следя медиите, тъй като пренасищането с темите за пандемията и други неприятни новини за полското правителство не само ме натъжиха, но и разтревожиха, затова от известно време реших да разкарам всички медии и да ги заменя с кучешко съдържание.
Когато видях мемето, разбрах, че трябва да се е случило нещо наистина сериозно, защото меметата се появяват само известно време след “големите” събития. Този се появи сутринта. Веднага отидох на първата статия, която успях да намеря в интернет, и не можех да повярвам на това, което прочетох, затова четях, четях и четях и накрая закъснях за работа.
Това беше един от най-трудните дни за мен да се съсредоточа върху каквото и да било, беше толкова нереално да говоря за цифри, пазарни дялове, екселски таблици, докато украинските ни съседи бяха нападнати. Никой не можеше да се съсредоточи върху нищо. Работата ни изглеждаше толкова безсмислена.
Следващите няколко дни бяха само по-лоши. Отначало отричахме. Мислехме, че това е просто лош сън, от който ще се събудим на следващия ден. Но то продължи и се случва и до днес, в 21-ви век. Все още не можем да проумеем, че това е война, истинска война.
Седмица след като това започна, аз и моите приятели преминахме от отричане към пълна мобилизация, тъй като все повече хора в Украйна започнаха да осъзнават, че това наистина се случва, и започнаха да идват в Полша, за да търсят убежище. За един уикенд организирахме тонове кашони със стоки от първа необходимост, необходими на границата. Помощта идваше отвсякъде, след като започнахме да публикуваме в Инстаграм. Полският инстаграм се задъхваше от постове за това какво е необходимо, къде да се достави, кой отива на границата, за да го транспортира. Беше като голяма мрежа от съобщения, която само растеше и се разрастваше с всеки изминал ден - все повече постове за помощта, която е необходима, все повече хора, които търсят квартири, транспорт, търсят семействата си, домашните си любимци, всичко. Инстаграм експлодираше от добротата на хората и готовността да помогнат.
Събирахме всичко - от дрехи, през лекарства, до клетки за транспортиране на животни, и го носехме на специални контролно-пропускателни пунктове с големи транспортни коли, за да го закараме до границата. Организирахме и група от 30 приятели с коли, които да докарат бежанците от границата. С повече от 9 автомобила за един уикенд транспортирахме над 2 000 души. Постоянно бяхме на телефоните си, за да проверяваме наличните места за подслон, апартаменти и семейства, които бяха готови да приемат нашите украински братя и сестри. Чувствахме се и безпомощни, защото, намирайки се там, на границата, виждайки хиляди хора, изцапани в студеното време, предимно майки с деца, искахме да помогнем на всички, но не можехме. Въпреки това с всеки изминал ден се включваха все повече и повече доброволци и всички ние се опитвахме да направим всичко възможно, за да помогнем на колкото се може повече хора.
Организирахме и временен център за бежанци в един от варшавските партийни клубове. Купихме матраци, чаршафи и храна. Всеки ден можехме да приемаме по 50 души, които чакаха да им бъдат отпуснати средства или други да ги заведат някъде, където това е възможно. Имаше големи семейства с деца, включително афганистански и сирийски мъже, които не бяха приети в други центрове. Един от най-трогателните моменти, които преживях, беше, когато един възрастен мъж ми каза, че не се е къпал от 2 седмици, а когато му показах душа, той започна да ми целува ръцете и се разплака от благодарност. Беше сърцераздирателно.
Толкова е трудно да се обобщи дори една десета от случващото се напоследък, тъй като всичко все още изглежда толкова нереално. Все още не можем да повярваме, че е възможна такава жестокост и нарушаване на всички човешки права, но това се случва точно до нас. Просто късметът е, че не сме били ние, можеше да е всеки. Украинците изгубиха всичките си вещи, всичките си спестявания, домовете си за един миг, а можеше да бъде всеки един от нас. Затова всеки ден помагаме, доколкото можем. Толкова е трудно, но още по-тежко е за бежанците. Хората все още не са психически готови след пандемията и трябва да преживеят още една травма. Това, което се промени, е, че хората в Полша са по-обединени, повече от всякога.”